Между угрозата от концлагерите и добрината на българите: разказите на спасени от Холокоста евреи
В среднощ на 9 март 1943 година хиляди евреи би трябвало да бъдат депортирани от старите земи на Царство България към лагерите на гибелта и да последват ориста на 11 343 свои сънародници от териториите с българско ръководство по време на войната - Югозападна Тракия и елементи от Македония. В последния миг заповедта е анулирана не без намесата на цар Борис III и след ходатайството на български митрополити, писатели, политици.
Макар и не оповестена от управляващите и решена скрито, на закрито съвещание на държавното управление на Богдан Филов, мълвата за идната депортация към този момент се разпространява в еврейската общественост, която живее в паники и ограничения от януари 1941 година, когато е признат Законът за отбрана на нацията. Той лишава или мощно лимитира правата им. От столицата те са изселени в други градове, евреите са лишени от право на работа, сложени са под домакински арест, изключение от който се прави единствено за деца до 10 година - те могат да излизат на открито, само че единствено за 2 часа денем.
В тежките моменти им оказват помощ положителни, човечни българи. За техните жестове описват с признателност избавени от Холокоста български евреи 76 години след паметната дата. Екип на OFFNews бе поканен от един от тях - Аврам Папаро - на следобедната им среща на 9 март 2019 година в залата на първия етаж на Еврейския културен дом в София, за да запише и съобщи историите им на читателите.
Аврам Папаро
Сара е от Дупница и преди Закона за отбрана на нацията живее обикновено в четиричленното семейство - със сестра си, татко си и майка си. След него животът се трансформира изцяло. За това - по думите ѝ - способства младежката организация " Бранник ", която " следеше прецизно да се извършват заповедите на Комисарството по еврейските въпроси ".
" Живеехме в сутеренен етаж и доста постоянно ни чупеха прозорците. Те ги счупеха единия ден вечерта, на другия ден мама викаше и те ги оправяха. Баща ми беше в лагер – трудовите лагери на евреите – и мама се грижеше за нас.
Положението стана доста тежко в нашия град за евреите, когато бяхме избрани за изпращане в лагерите на гибелта. Тогава бяхме сложени под домакински арест и можеха да излизат деца единствено до 10-годишна възраст. Това беше позволено заран, от 10 до 12 ч. От нашата постройка можехме да излизаме единствено три деца – две девойки и едно момче.
Много пъти ние излизахме да пазарим в единствено двата магазина, избрани за нас. Обаче вървейки по улицата, поглеждахме първо в магазините, на които пишеше „ За кучета и евреи - неразрешено “. В идващите магазини, в които имаше доста артикули, ние не можехме да влизаме. Бяхме добре инструктирани от родителите. Търсехме единствено магазините, които бяха избрани за нас. Но доста пъти не стигахме да пазарим, тъй като ни посрещаха бранниците, биеха ни, взимаха ни парите. Хората гледаха, не смееха да ни оказват помощ, а ние бяхме дребни и незащитни. Връщахме се разплакани у дома.
Една вечер отново счупиха прозорците у дома и тъй като нямаше по какъв начин да бъдат оправени, тъй като възрастните не можеха да излизат, хазяинът, който живееше на третия етаж, ни прибра да живеем при него. Ние спяхме върху дюшеци по земята, изцяло облечени, без палта единствено, даже с обувки, очаквайки да бъдем събрани за изпращане в лагерите на гибелта.
Една вечер – сред 10 и единадесет часа – стартира едно доста мощно блъскане на вратата във входа. Тогава нашите родители взеха решение, че към този момент идва краят. Облякохме се тръгнахме по стълбите, мама ни прегърна от двете страни. Всички, които вървяхме по стълбите, плачехме. Най-отпред беше хазяинът и когато стигнахме на две, три стъпала преди входното предверие, хазяинът слезе да отвори вратата, която залостваше с едно желязо и с едно паве, както са бордюрите. Когато отвори вратата, се оказа, че пред нея стоеше нашият преподавател Джартов. Той остана учуден, като видя в какво положение сме и пита: „ Защо? “. След като хазяинът изясни, той се обърна и сподели: „ Аз се оправдавам, че съм провокирал това нещо при вас, само че пристигам да ви кажа, че Червената войска стартира да громи фашистите и няма да посмеят вас да ви изселят “.
И в действителност – на 10 март ние бяхме избавени. За жал, не бяха избавени 11 343 евреи – наши сънародници от Беломорска Тракия и Македония, по този начин, както не бяха избавени и 6 милиона евреи, избити и изгорени в крематориумите. "
След Холокоста Сара има опцията да посети мемориала " Яд ва-Шем " в Йерусалим, основан в памет на убитите. Настръхва, когато влиза в залата на децата и поглежда небето - там всяка звездичка е убито дете. Вярва, че живялата в Карнобат като дребна, а после - в София починала поетеса Грация Албухайре е претърпяла същото и чете нейно стихотворение за " Яд ва-Шем ".
А къде са младите, на които да им описваме - чува се мъжки глас в залата, откакто Сара стопира да чете. За да отговори, думата взима Рут Машиах , която не е съвременник на събитията. По времето на Холокоста тя не е била родена, само че помни разказаното от нейните родители, баби и дядовци.
" Моето семейство беше изселено в град Враца. Това са майка ми, татко ми, на татко ми трите сестрички – Роза Анжел, Стела Талви и Бека Варсану. В този интервал майка ми е била бременна. Враца се бомбардира от изтеглящата се авиация и в този миг тя е в болничното заведение да ражда.
Искам да опиша за един храбър героизъм на лекар Георгиев.
По време на бомбардировките медицинските сестри с акушерките, с дребните бебенца - новородените, и другите слизат в подземията на болничното заведение. Доктор Георгиев остава с майка ми, която в този миг ражда моя брат, и извършва дълга си като доктор. Рискува живота си под летящите бомби от изтеглящата се авиация. Остават сами – майка ми, раждаща в този миг, и лекар Георгиев, който ѝ оказва помощ. Брат ми се ражда жив и здрав и чак тогава те слизат в подземията.
Знаем какво се е случило ", акцентира Рут.
Човек, който не помни, няма бъдеще - написа писателят, притежател на Нобелова премия и концлагерист в Аушвиц, Ели Визер , който цитира проф. Хени Лорер. " Това, което сме претърпели, не би трябвало да го забравяме ", споделя тя, откакто прибавя своята персонална история към останалите разкази на избавени от Холокоста.
Семейството ѝ научава за решението софийските евреи да бъдат изселени в провинцията от протокол на Централната консистория на евреите в България, изпратен до всички общини, включително и Казанлък, където ръководител на еврейската община е чичо ѝ.
" Вече се знае, че софийските евреи ще бъдат изселени от София и ще бъдат препратени в провинцията - написа в протокола. - Затова се обръщаме с молба към всички евреи, които са в провинциалните градове в еврейските общности да обезпечат допустимо положителни условия на хората, които биха пристигнали след изселването си във вашите градове. "
Проф. Хени Лорер
" Знаехме, че наред с това, което се случваше с нас - към този момент носихме жълтите звезди, имахме ограничавания - в един миг ще дойдат софийски евреи. Нашата къща беше сносно издигната, с много стаи. Майка ми, татко ми, аз и брат ми направихме две стаи особено за тези, които биха пристигнали и чакахме по кое време ще дойдат.
Един прелестен ден пристигна от общината един от нашите съграждани и сподели: „ При вас ще пристигна едно семейство – мъж и жена и едно дете на шест години “.
Така нашата къща порасна с трима души от София. Момченцето се споделяше Изи, прелестно дете, и майка ми постави доста сили да го притегли към къщи. Аз, като момиче на 12-13 години, му създавах условия да се усеща добре. Едно малко дете, което е уплашено от тази промяна на своето местопребиваване. Направих му люлка на двора, на едно хубаво черешово дърво, и детето доста добре се забавляваше.
Хубаво, но това търпя 15 дни и след тях пристигна татко ми и сподели, че ние, наред със софийските евреи, дружно с тях ще би трябвало да напуснем Казанлък, тъй като Казанлък беше доста военизиран град - имаше военна фабрика, едно летище, имаше гарнизон и аз си представям, че те са си споделили: „ Абе, тия евреи в този град, с тези военни уреди, по-хубаво да ги няма “. И по този начин пристигна заповед, че нас ни изселват ", спомня си проф. Лорер.
Семейството ѝ с още доста евреи се качва на конски вагони и отпътува за Враца.
" Като кацнахме с вагоните във Враца, всички хора споделиха: „ Има една приказка: " Във Враца и врана не каца “, а ние кацнахме с огромна численост хора, които, като нямаше къде да отидем, отидохме в учебно заведение. "
Събитията се развиват по този начин, че идва заповед и евреите махат значките и се готвят да се върнат в Казанлък. Хени обаче желае да остане. " Имаше едно момче от София, което доста ми харесваше и вместо да се върна в Казанлък, желаех да остана във Враца ".
А какво се е случило с дребния Изи?
Миналата година у нас се отбелязва с доста тържества 75-ата годишнина от спасяването на българските евреи. Едно от тях е в Българската академия на науките. На огромното заседание в БАН присъства и ръководителят на Дружеството за дружба " България - Израел ". Когато взема микрофона, той се показва със следните думи: „ Аз бях на шест години и ние с моите родители бяхме изселени в Казанлък “.
" Аз седях в аудиторията и чувах, че този човек е изселен в Казанлък и споделя своята история: по какъв начин една жена в къщата, където те почнали да живеят, му е давала да яде, приготвяла му е попарки. А едно момиче на 12 години се е грижело за него и му е направило люлка в двора. Ясно ви е какво се е случило - споделя Хени Лорер. - Толкова се развълнувах! Като завърши своето ревю, аз отидох при него и му споделих: „ Вие знаете ли, че дамата, която се е грижела за вас, беше майка ми, а момичето, което ви създаваше наслаждение и ви люлееше на люлката, съм аз? “
Оттам нататък " всичко е сълзи и доста огромна прочувственост ".
От Казанлък са и детските мемоари на Бети Давидова .
" До нашата къща в Казанлък имаше една дребна католическа черква. Всеки ден минавахме, там играехме. Един ден, минавайки около църквата, с огромни черни букви прочетох: „ България за българите, вън - чужденците! “. Това беше един стрес. Тогава си зададох въпроса: „ Аз чужденка ли съм? “. Не съм чужденка. Аз съм се родила в Казанлък. Тук са заровени моите дядовци, баби и прабаби. Моята татковина е България.
Това беше първото нещо, което изживях по време на Холокоста. "
Бети Давидова
Първият конфликт с омразата не остава единственият.
" Три пъти татко ми беше мобилизиран в по този начин наречените трудови лагери - продължава Бети. - При идването си от лагера, бяхме седнали в кухнята, вечеряхме. Изведнъж два огромни камъка паднаха на масата. Счупени бяха прозорците на къщата ни. Отвън чухме радостни крясъци, ръкопляскания, писъци и вулгарни думи. Ние стояхме зад стената и се страхувахме да излезем и да погледнем в очите тези, които са създали това закононарушение. Защо? Защото ни беше боязън. Стояхме си в стаята и по този начин отмина казусът. "
Тя не може да не помни и приемането на призовката за изселването на фамилията от Казанлък.
" За 48 часа всичко, което моите родители са събирали със скромните си средства трябваше да изчезне и да си приготвим багаж до 20 кг. На 18 май трябваше да бъдем на казанлъшката гара. Изселваха ни в Лом. "
В този миг на помощ идват положителните другари - българите. Идват съседи, освен от близката улица и махала, и многочислените другари на татко ѝ. За да бъдат опазени, а не разграбени движимостите им, един прибира едно, различен - друго. Така и движимостите, и най-ценното им - библиотеката - оцеляват.
" В Казанлък имаше огромна, компактна маса евреи, близо 400 души. Ние и моята братовчедка бяхме единствените евреи в Казанлък, които нямахме къща. Живеехме чартърен и доста постоянно от една квартира в друга квартира се местехме, тъй като не можехме да плащаме наема си.
Скромна ни беше мебелировката, само че имахме нещо доста скъпо – една огромна библиотека, направена от другар на татко ми, занаятчия дърводелец. В тази огромна библиотека беше събрана съветската, френската, немската литература, лирика, това беше най-скъпото в къщата.
Взе я този, който създаде библиотеката.
Така си тръгнахме. "
Преживяното на гарата за Бети Давидова е " подигравка ". " Отнеха всичките спестявания на евреите и когато се качихме на конските вагони, ни дадоха по едно билетче, т.е. ние сме постоянни пасажери. Плащаме си. А те към този момент ни бяха взели парите. "
В Лом ги настаняват в учебно заведение " Фотинов ". В прогимназиалния гимнастически салон разтварят 50 дюшека. Общо са над 250 индивида. Толкова е препълнено, че може да се мине единствено по една тясна пътека, освен това " единствено с единия крайник ".
Всичките се къпят на една чешма, обвързвана с дълга тръба с доста дупки, от която тече единствено студена вода. В дъното на двора има една тоалетна за всички.
" При тези условия нали разбирате какво следва? Следва, че от нечистота въшлясах. Имах две огромни плитки, доста красиви, доста красива коса имах. Сега я няма. И естествено, нали? Ресаха ме с необичаен дървен гребен, мазаха ми главата с газ – нищо не оказа помощ. Наложи се да вземат ножицата и да ми отрежат плитките, и то доста късо да ми подстрижат косата. Това никогаш не мога да го не помни. "
Но в спомените на Бети Давидова има и радостни неща.
" В двора на учебното заведение имаше един котел, където веднъж на ден ни даваха храна. Оттам нататък който има пари, имаше опция да си купува каквото може. Въпреки че имаше телена ограда и час за влизане и излизане от учебното заведение, нарушаваше се. Един ден в двора на учебното заведение чухме: „ Семейство Давидови тука ли са? “. Ние казахме: „ Да “. Мама, сестра ми, баща го нямаше - „ Да, тука сме “. И дойде едно семейство: Крачун и Малчо. Висок, висок, висок, а тя - някъде до рамото му, мъничка. Засмени двама хора.
- Кои сте вие?
- Ами ние сме родственици на ваши другари от Казанлък и те ни споделиха, че вие сте тука и че живеете при доста неприятни условия, а ние сме селски учители.
Той сподели: „ Ние сме даскали тука, наоколо до Лом, и тъй като жена ми е от това село, ний си живеем там, а къщата ни в Лом е свободна. Искаме да дойдем, да ви помогнем да си съберете багажа и да дойдете да живеете в наш‘та къща “.
Всичко беше приготвено и отидохме в тази къща: две дребни стаи. Видяхме чаршафи, видяхме одеяла, видяхме долни дрехи – това е нещо радостно, отвикнали сме към този момент!
Влязохме в кухнята: тези хора всичките си артикули бяха оставили за нас!
И един голям двор, с всички плодни дръвчета – ми то единствено да се нахраниш от плодовете! Толкова беше несметен и богат за нас този двор!
Кой би го направил това нещо? Кой би си оставил къщата на непознати хора? Отворени порти, всичко.
Знаете ли, не съм религиозна, само че когато си върша помен на моите близки, постоянно загатвам и това семейство. Те са ми родственици, другари – не, те са мои спасители. Не пропущам никоя година, не мога да ги не помни! "
Когато Давидови потеглят за Лом, всичките им другари отиват да ги изпратят на гарата, всички. Изселваните, уплашени, не плачат. Плачат приятелите им: " коскоджамити мъже - трият си очите, плачат разчувствани ". Когато фамилията се връща в Казанлък през септември 44-та година, всички тези хора, които ги изпращат през 43-та, отново са там и отново има сълзи в очите им. " Само че този път плачеха с радостни сълзи, по тази причина, тъй като ние бяхме живи, ние оцеляхме. "
Човечни жестове демонстрират освен елементарни, безименни българи, съседи и другари на евреите, а и хора от властта, показва разказът на Грета Ешкенази .
" Искам да ви опиша едно нещо, от което аз почувствах толерантността на българите.
Ние живеехме на „ Патриарх Евтимий “, откъдето би трябвало да отидем в гетото, в Ючбунар. Ние обаче останахме да живеем там. Аз тогава не знаех, че не би трябвало. Научих го преди десетина години и разбрах за какво. Баща ми беше юрист и вместо квартирата ни, някъде в документ написал, че живеем на улица „ Позитано “, където е била адвокатската фирма му. И по тоя метод нас ни смятат, че живеем в гетото.
Оставам в тоя квартал, който е безусловно без никакви други еврейски фамилии, и отивам на учебно заведение. Баща ми сподели, че няма да разреши неговото дете да се отличава от другите и да носи значка и от 41-ва година, първите месеци, до 43-та година аз вървях на учебно заведение без значка. Само един-единствен път едно дете ми сподели: „ Ти за какво не носиш значка? “. Аз му споделих: „ Това не е твоя работа “.
Грета Ешкенази
По-късно Грета осъзнава в какъв брой враждебна среда към тях е проявена отзивчивост.
" Тази приемливост бе проявена в среда, в която учителката ни по математика влиза в клас и споделя: „ Ученици, България разгласи война на Америка и Англия. Ура! “, и всички викаха „ Ура! “. Аз не.
Освен това до нашата кооперация живееше Добри Божилов – добре известният ви финансов министър и министър-председател, който имаше наследник малко по-голям от мен. Не играехме дружно, само че те ни знаеха, че сме евреи.
Срещу нас беше един от царските лекари – лекар Даскалов, при който идваше кралица Йоанна.
До нас се оказа, че живее един от главорезите на 23-та година, по-късно го разбрахме, чийто наследник потегли с мен на учебно заведение.
Тоест в тази среда, която беше съвсем профашистка, хората бяха въпреки всичко толерантни към нас. "
Ешкенази помни до през днешния ден и жест, който би могъл да се счете за малък, само че тя споделя, че в никакъв случай няма да не помни:
" Когато тръгнахме да пътуваме към гарата за Горна Джумая (дн. Благоевград - бел. ред.), ние се качихме със сестра ми в трамвая, който тогава спираше пред „ Патриарх Евтимий “. Един човек стана - видя ни значките, стана и ни отстъпи място. Видя, че ние гледаме през прозореца към нашата кооперация. Това нещо няма да го не помни в никакъв случай, тъй като дребно, обаче доста... по този начин ".
Жест, който е жив в паметта на Рени Лиджи и през днешния ден, е изработен от учителката ѝ по български Надежда Драгнева. Тя отива да я изпрати на гарата, когато момичето потегля за Видин, с риск да бъде задържана.
Рени Лиджи споделя за благородството на още двама души:
" Бях единствено на 12 години, когато татко ми Буко Лиджи умря на 49 години по силата на Закона за отбрана на нацията. Той беше уволнен от работа, сковава се от обезсърчение и след 3 седмици умря. С майка ми останахме съвсем без средства и тогава неговият първи братовчед Изидор Лиджи, аптекар от Видин, стартира да ни изпраща чек ежемесечно с избрана сума, която ни позволяваше почти да живеем обикновено.
Настъпи моментът на изселването.
Отново Изидор Лиджи прояви своето достойнство. Предложи да заминем за Видин, а не както бяхме избрани за Враца, и ни одобри в своя дом, където ни даде обособена стая, и се хранехме дружно с неговото семейство. Това продължи до края на месец септември 44-та година, до заминаването ни за София.
В деня на заминаването за Видин търговецът Роберт Коен пристигна да ни изпрати на гарата и връчи на майка ми 2 500 лв.. Тогава това беше сума. Когато се завърнахме в София, майка ми изиска да му върне тези пари. Той не изиска и да чуе ".
Оцелелите от оня интервал евреи не са не запомнили, а няма и по какъв начин да не помнят случилото се, припомня в поемата си за 9 март кюстендилският стихотворец Симчо Исаков, фрагмент от която също прозвуча на срещата на оживелите от Холокоста в Еврейския културен дом в София.
" Човекът обича своите мемоари и постоянно търси диалози с тях, само че има мемоари, които гоним, а те не ни напущат отново. Като нахални събеседници и злобно те седят с нас, където и да сме. И почват, и ние слушаме, въпреки и без да щем: " Девети март, девети март, девети март ".
Кой може да изпъди този спомен? Той идва като остарял прочут и по какъв начин ще го изпъдиш?
Преди да пристигна в родния ни град, евреите сънуваха девети март, а той пристъпваше, така както котка пристъпва гъвкаво и безшумно през нощта. Евреите, замислени и добродушно, затваряха ролетките по този начин, сякаш затваряха живота си.
...
Ще дойдат влакове, ще дойдат черни влакове, които ще обхванат децата, майките и по-късно ще тръгнат. Дворове, родни къщи, градини и дървета от тиха тъга намръщени ще споделят на сърцето: " Сега е към този момент свършено ".
...
Напразно чакаха евреите в нощта да чукнат на вратите им стражарите. И единствено слънцето огряло в утринта извърши с пръчки слънчеви кошмарите.
И през днешния ден сме тук, и през днешния ден сме тук!
Очи в очи откриват отново вяра.
- Нарежда ли се нещо, а?
- Изглежда.
- Оставаме ли?
Казват: " Има слух ".
- Оставаме, оставаме. Сега ни оповестиха в телефона.
Погледайте по какъв начин блесна небосклонът. Така лице не светва на сбогуване.
- Оставаме, оставаме!
О, по какъв начин ще те забравим, девети март? "
(Откъс от поемата " Девети март " на Симчо Исаков, прочетен от Виктория Атанасова - съставител на сборника " Избрано " (2007) с лирика, прозаичност и романа в стихове на Исаков)
Макар и не оповестена от управляващите и решена скрито, на закрито съвещание на държавното управление на Богдан Филов, мълвата за идната депортация към този момент се разпространява в еврейската общественост, която живее в паники и ограничения от януари 1941 година, когато е признат Законът за отбрана на нацията. Той лишава или мощно лимитира правата им. От столицата те са изселени в други градове, евреите са лишени от право на работа, сложени са под домакински арест, изключение от който се прави единствено за деца до 10 година - те могат да излизат на открито, само че единствено за 2 часа денем.
В тежките моменти им оказват помощ положителни, човечни българи. За техните жестове описват с признателност избавени от Холокоста български евреи 76 години след паметната дата. Екип на OFFNews бе поканен от един от тях - Аврам Папаро - на следобедната им среща на 9 март 2019 година в залата на първия етаж на Еврейския културен дом в София, за да запише и съобщи историите им на читателите.
Аврам Папаро
Сара е от Дупница и преди Закона за отбрана на нацията живее обикновено в четиричленното семейство - със сестра си, татко си и майка си. След него животът се трансформира изцяло. За това - по думите ѝ - способства младежката организация " Бранник ", която " следеше прецизно да се извършват заповедите на Комисарството по еврейските въпроси ".
" Живеехме в сутеренен етаж и доста постоянно ни чупеха прозорците. Те ги счупеха единия ден вечерта, на другия ден мама викаше и те ги оправяха. Баща ми беше в лагер – трудовите лагери на евреите – и мама се грижеше за нас.
Положението стана доста тежко в нашия град за евреите, когато бяхме избрани за изпращане в лагерите на гибелта. Тогава бяхме сложени под домакински арест и можеха да излизат деца единствено до 10-годишна възраст. Това беше позволено заран, от 10 до 12 ч. От нашата постройка можехме да излизаме единствено три деца – две девойки и едно момче.
Много пъти ние излизахме да пазарим в единствено двата магазина, избрани за нас. Обаче вървейки по улицата, поглеждахме първо в магазините, на които пишеше „ За кучета и евреи - неразрешено “. В идващите магазини, в които имаше доста артикули, ние не можехме да влизаме. Бяхме добре инструктирани от родителите. Търсехме единствено магазините, които бяха избрани за нас. Но доста пъти не стигахме да пазарим, тъй като ни посрещаха бранниците, биеха ни, взимаха ни парите. Хората гледаха, не смееха да ни оказват помощ, а ние бяхме дребни и незащитни. Връщахме се разплакани у дома.
Една вечер отново счупиха прозорците у дома и тъй като нямаше по какъв начин да бъдат оправени, тъй като възрастните не можеха да излизат, хазяинът, който живееше на третия етаж, ни прибра да живеем при него. Ние спяхме върху дюшеци по земята, изцяло облечени, без палта единствено, даже с обувки, очаквайки да бъдем събрани за изпращане в лагерите на гибелта.
Една вечер – сред 10 и единадесет часа – стартира едно доста мощно блъскане на вратата във входа. Тогава нашите родители взеха решение, че към този момент идва краят. Облякохме се тръгнахме по стълбите, мама ни прегърна от двете страни. Всички, които вървяхме по стълбите, плачехме. Най-отпред беше хазяинът и когато стигнахме на две, три стъпала преди входното предверие, хазяинът слезе да отвори вратата, която залостваше с едно желязо и с едно паве, както са бордюрите. Когато отвори вратата, се оказа, че пред нея стоеше нашият преподавател Джартов. Той остана учуден, като видя в какво положение сме и пита: „ Защо? “. След като хазяинът изясни, той се обърна и сподели: „ Аз се оправдавам, че съм провокирал това нещо при вас, само че пристигам да ви кажа, че Червената войска стартира да громи фашистите и няма да посмеят вас да ви изселят “.
И в действителност – на 10 март ние бяхме избавени. За жал, не бяха избавени 11 343 евреи – наши сънародници от Беломорска Тракия и Македония, по този начин, както не бяха избавени и 6 милиона евреи, избити и изгорени в крематориумите. "
След Холокоста Сара има опцията да посети мемориала " Яд ва-Шем " в Йерусалим, основан в памет на убитите. Настръхва, когато влиза в залата на децата и поглежда небето - там всяка звездичка е убито дете. Вярва, че живялата в Карнобат като дребна, а после - в София починала поетеса Грация Албухайре е претърпяла същото и чете нейно стихотворение за " Яд ва-Шем ".
А къде са младите, на които да им описваме - чува се мъжки глас в залата, откакто Сара стопира да чете. За да отговори, думата взима Рут Машиах , която не е съвременник на събитията. По времето на Холокоста тя не е била родена, само че помни разказаното от нейните родители, баби и дядовци.
" Моето семейство беше изселено в град Враца. Това са майка ми, татко ми, на татко ми трите сестрички – Роза Анжел, Стела Талви и Бека Варсану. В този интервал майка ми е била бременна. Враца се бомбардира от изтеглящата се авиация и в този миг тя е в болничното заведение да ражда.
Искам да опиша за един храбър героизъм на лекар Георгиев.
По време на бомбардировките медицинските сестри с акушерките, с дребните бебенца - новородените, и другите слизат в подземията на болничното заведение. Доктор Георгиев остава с майка ми, която в този миг ражда моя брат, и извършва дълга си като доктор. Рискува живота си под летящите бомби от изтеглящата се авиация. Остават сами – майка ми, раждаща в този миг, и лекар Георгиев, който ѝ оказва помощ. Брат ми се ражда жив и здрав и чак тогава те слизат в подземията.
Знаем какво се е случило ", акцентира Рут.
Човек, който не помни, няма бъдеще - написа писателят, притежател на Нобелова премия и концлагерист в Аушвиц, Ели Визер , който цитира проф. Хени Лорер. " Това, което сме претърпели, не би трябвало да го забравяме ", споделя тя, откакто прибавя своята персонална история към останалите разкази на избавени от Холокоста.
Семейството ѝ научава за решението софийските евреи да бъдат изселени в провинцията от протокол на Централната консистория на евреите в България, изпратен до всички общини, включително и Казанлък, където ръководител на еврейската община е чичо ѝ.
" Вече се знае, че софийските евреи ще бъдат изселени от София и ще бъдат препратени в провинцията - написа в протокола. - Затова се обръщаме с молба към всички евреи, които са в провинциалните градове в еврейските общности да обезпечат допустимо положителни условия на хората, които биха пристигнали след изселването си във вашите градове. "
Проф. Хени Лорер
" Знаехме, че наред с това, което се случваше с нас - към този момент носихме жълтите звезди, имахме ограничавания - в един миг ще дойдат софийски евреи. Нашата къща беше сносно издигната, с много стаи. Майка ми, татко ми, аз и брат ми направихме две стаи особено за тези, които биха пристигнали и чакахме по кое време ще дойдат.
Един прелестен ден пристигна от общината един от нашите съграждани и сподели: „ При вас ще пристигна едно семейство – мъж и жена и едно дете на шест години “.
Така нашата къща порасна с трима души от София. Момченцето се споделяше Изи, прелестно дете, и майка ми постави доста сили да го притегли към къщи. Аз, като момиче на 12-13 години, му създавах условия да се усеща добре. Едно малко дете, което е уплашено от тази промяна на своето местопребиваване. Направих му люлка на двора, на едно хубаво черешово дърво, и детето доста добре се забавляваше.
Хубаво, но това търпя 15 дни и след тях пристигна татко ми и сподели, че ние, наред със софийските евреи, дружно с тях ще би трябвало да напуснем Казанлък, тъй като Казанлък беше доста военизиран град - имаше военна фабрика, едно летище, имаше гарнизон и аз си представям, че те са си споделили: „ Абе, тия евреи в този град, с тези военни уреди, по-хубаво да ги няма “. И по този начин пристигна заповед, че нас ни изселват ", спомня си проф. Лорер.
Семейството ѝ с още доста евреи се качва на конски вагони и отпътува за Враца.
" Като кацнахме с вагоните във Враца, всички хора споделиха: „ Има една приказка: " Във Враца и врана не каца “, а ние кацнахме с огромна численост хора, които, като нямаше къде да отидем, отидохме в учебно заведение. "
Събитията се развиват по този начин, че идва заповед и евреите махат значките и се готвят да се върнат в Казанлък. Хени обаче желае да остане. " Имаше едно момче от София, което доста ми харесваше и вместо да се върна в Казанлък, желаех да остана във Враца ".
А какво се е случило с дребния Изи?
Миналата година у нас се отбелязва с доста тържества 75-ата годишнина от спасяването на българските евреи. Едно от тях е в Българската академия на науките. На огромното заседание в БАН присъства и ръководителят на Дружеството за дружба " България - Израел ". Когато взема микрофона, той се показва със следните думи: „ Аз бях на шест години и ние с моите родители бяхме изселени в Казанлък “.
" Аз седях в аудиторията и чувах, че този човек е изселен в Казанлък и споделя своята история: по какъв начин една жена в къщата, където те почнали да живеят, му е давала да яде, приготвяла му е попарки. А едно момиче на 12 години се е грижело за него и му е направило люлка в двора. Ясно ви е какво се е случило - споделя Хени Лорер. - Толкова се развълнувах! Като завърши своето ревю, аз отидох при него и му споделих: „ Вие знаете ли, че дамата, която се е грижела за вас, беше майка ми, а момичето, което ви създаваше наслаждение и ви люлееше на люлката, съм аз? “
Оттам нататък " всичко е сълзи и доста огромна прочувственост ".
От Казанлък са и детските мемоари на Бети Давидова .
" До нашата къща в Казанлък имаше една дребна католическа черква. Всеки ден минавахме, там играехме. Един ден, минавайки около църквата, с огромни черни букви прочетох: „ България за българите, вън - чужденците! “. Това беше един стрес. Тогава си зададох въпроса: „ Аз чужденка ли съм? “. Не съм чужденка. Аз съм се родила в Казанлък. Тук са заровени моите дядовци, баби и прабаби. Моята татковина е България.
Това беше първото нещо, което изживях по време на Холокоста. "
Бети Давидова
Първият конфликт с омразата не остава единственият.
" Три пъти татко ми беше мобилизиран в по този начин наречените трудови лагери - продължава Бети. - При идването си от лагера, бяхме седнали в кухнята, вечеряхме. Изведнъж два огромни камъка паднаха на масата. Счупени бяха прозорците на къщата ни. Отвън чухме радостни крясъци, ръкопляскания, писъци и вулгарни думи. Ние стояхме зад стената и се страхувахме да излезем и да погледнем в очите тези, които са създали това закононарушение. Защо? Защото ни беше боязън. Стояхме си в стаята и по този начин отмина казусът. "
Тя не може да не помни и приемането на призовката за изселването на фамилията от Казанлък.
" За 48 часа всичко, което моите родители са събирали със скромните си средства трябваше да изчезне и да си приготвим багаж до 20 кг. На 18 май трябваше да бъдем на казанлъшката гара. Изселваха ни в Лом. "
В този миг на помощ идват положителните другари - българите. Идват съседи, освен от близката улица и махала, и многочислените другари на татко ѝ. За да бъдат опазени, а не разграбени движимостите им, един прибира едно, различен - друго. Така и движимостите, и най-ценното им - библиотеката - оцеляват.
" В Казанлък имаше огромна, компактна маса евреи, близо 400 души. Ние и моята братовчедка бяхме единствените евреи в Казанлък, които нямахме къща. Живеехме чартърен и доста постоянно от една квартира в друга квартира се местехме, тъй като не можехме да плащаме наема си.
Скромна ни беше мебелировката, само че имахме нещо доста скъпо – една огромна библиотека, направена от другар на татко ми, занаятчия дърводелец. В тази огромна библиотека беше събрана съветската, френската, немската литература, лирика, това беше най-скъпото в къщата.
Взе я този, който създаде библиотеката.
Така си тръгнахме. "
Преживяното на гарата за Бети Давидова е " подигравка ". " Отнеха всичките спестявания на евреите и когато се качихме на конските вагони, ни дадоха по едно билетче, т.е. ние сме постоянни пасажери. Плащаме си. А те към този момент ни бяха взели парите. "
В Лом ги настаняват в учебно заведение " Фотинов ". В прогимназиалния гимнастически салон разтварят 50 дюшека. Общо са над 250 индивида. Толкова е препълнено, че може да се мине единствено по една тясна пътека, освен това " единствено с единия крайник ".
Всичките се къпят на една чешма, обвързвана с дълга тръба с доста дупки, от която тече единствено студена вода. В дъното на двора има една тоалетна за всички.
" При тези условия нали разбирате какво следва? Следва, че от нечистота въшлясах. Имах две огромни плитки, доста красиви, доста красива коса имах. Сега я няма. И естествено, нали? Ресаха ме с необичаен дървен гребен, мазаха ми главата с газ – нищо не оказа помощ. Наложи се да вземат ножицата и да ми отрежат плитките, и то доста късо да ми подстрижат косата. Това никогаш не мога да го не помни. "
Но в спомените на Бети Давидова има и радостни неща.
" В двора на учебното заведение имаше един котел, където веднъж на ден ни даваха храна. Оттам нататък който има пари, имаше опция да си купува каквото може. Въпреки че имаше телена ограда и час за влизане и излизане от учебното заведение, нарушаваше се. Един ден в двора на учебното заведение чухме: „ Семейство Давидови тука ли са? “. Ние казахме: „ Да “. Мама, сестра ми, баща го нямаше - „ Да, тука сме “. И дойде едно семейство: Крачун и Малчо. Висок, висок, висок, а тя - някъде до рамото му, мъничка. Засмени двама хора.
- Кои сте вие?
- Ами ние сме родственици на ваши другари от Казанлък и те ни споделиха, че вие сте тука и че живеете при доста неприятни условия, а ние сме селски учители.
Той сподели: „ Ние сме даскали тука, наоколо до Лом, и тъй като жена ми е от това село, ний си живеем там, а къщата ни в Лом е свободна. Искаме да дойдем, да ви помогнем да си съберете багажа и да дойдете да живеете в наш‘та къща “.
Всичко беше приготвено и отидохме в тази къща: две дребни стаи. Видяхме чаршафи, видяхме одеяла, видяхме долни дрехи – това е нещо радостно, отвикнали сме към този момент!
Влязохме в кухнята: тези хора всичките си артикули бяха оставили за нас!
И един голям двор, с всички плодни дръвчета – ми то единствено да се нахраниш от плодовете! Толкова беше несметен и богат за нас този двор!
Кой би го направил това нещо? Кой би си оставил къщата на непознати хора? Отворени порти, всичко.
Знаете ли, не съм религиозна, само че когато си върша помен на моите близки, постоянно загатвам и това семейство. Те са ми родственици, другари – не, те са мои спасители. Не пропущам никоя година, не мога да ги не помни! "
Когато Давидови потеглят за Лом, всичките им другари отиват да ги изпратят на гарата, всички. Изселваните, уплашени, не плачат. Плачат приятелите им: " коскоджамити мъже - трият си очите, плачат разчувствани ". Когато фамилията се връща в Казанлък през септември 44-та година, всички тези хора, които ги изпращат през 43-та, отново са там и отново има сълзи в очите им. " Само че този път плачеха с радостни сълзи, по тази причина, тъй като ние бяхме живи, ние оцеляхме. "
Човечни жестове демонстрират освен елементарни, безименни българи, съседи и другари на евреите, а и хора от властта, показва разказът на Грета Ешкенази .
" Искам да ви опиша едно нещо, от което аз почувствах толерантността на българите.
Ние живеехме на „ Патриарх Евтимий “, откъдето би трябвало да отидем в гетото, в Ючбунар. Ние обаче останахме да живеем там. Аз тогава не знаех, че не би трябвало. Научих го преди десетина години и разбрах за какво. Баща ми беше юрист и вместо квартирата ни, някъде в документ написал, че живеем на улица „ Позитано “, където е била адвокатската фирма му. И по тоя метод нас ни смятат, че живеем в гетото.
Оставам в тоя квартал, който е безусловно без никакви други еврейски фамилии, и отивам на учебно заведение. Баща ми сподели, че няма да разреши неговото дете да се отличава от другите и да носи значка и от 41-ва година, първите месеци, до 43-та година аз вървях на учебно заведение без значка. Само един-единствен път едно дете ми сподели: „ Ти за какво не носиш значка? “. Аз му споделих: „ Това не е твоя работа “.
Грета Ешкенази
По-късно Грета осъзнава в какъв брой враждебна среда към тях е проявена отзивчивост.
" Тази приемливост бе проявена в среда, в която учителката ни по математика влиза в клас и споделя: „ Ученици, България разгласи война на Америка и Англия. Ура! “, и всички викаха „ Ура! “. Аз не.
Освен това до нашата кооперация живееше Добри Божилов – добре известният ви финансов министър и министър-председател, който имаше наследник малко по-голям от мен. Не играехме дружно, само че те ни знаеха, че сме евреи.
Срещу нас беше един от царските лекари – лекар Даскалов, при който идваше кралица Йоанна.
До нас се оказа, че живее един от главорезите на 23-та година, по-късно го разбрахме, чийто наследник потегли с мен на учебно заведение.
Тоест в тази среда, която беше съвсем профашистка, хората бяха въпреки всичко толерантни към нас. "
Ешкенази помни до през днешния ден и жест, който би могъл да се счете за малък, само че тя споделя, че в никакъв случай няма да не помни:
" Когато тръгнахме да пътуваме към гарата за Горна Джумая (дн. Благоевград - бел. ред.), ние се качихме със сестра ми в трамвая, който тогава спираше пред „ Патриарх Евтимий “. Един човек стана - видя ни значките, стана и ни отстъпи място. Видя, че ние гледаме през прозореца към нашата кооперация. Това нещо няма да го не помни в никакъв случай, тъй като дребно, обаче доста... по този начин ".
Жест, който е жив в паметта на Рени Лиджи и през днешния ден, е изработен от учителката ѝ по български Надежда Драгнева. Тя отива да я изпрати на гарата, когато момичето потегля за Видин, с риск да бъде задържана.
Рени Лиджи споделя за благородството на още двама души:
" Бях единствено на 12 години, когато татко ми Буко Лиджи умря на 49 години по силата на Закона за отбрана на нацията. Той беше уволнен от работа, сковава се от обезсърчение и след 3 седмици умря. С майка ми останахме съвсем без средства и тогава неговият първи братовчед Изидор Лиджи, аптекар от Видин, стартира да ни изпраща чек ежемесечно с избрана сума, която ни позволяваше почти да живеем обикновено.
Настъпи моментът на изселването.
Отново Изидор Лиджи прояви своето достойнство. Предложи да заминем за Видин, а не както бяхме избрани за Враца, и ни одобри в своя дом, където ни даде обособена стая, и се хранехме дружно с неговото семейство. Това продължи до края на месец септември 44-та година, до заминаването ни за София.
В деня на заминаването за Видин търговецът Роберт Коен пристигна да ни изпрати на гарата и връчи на майка ми 2 500 лв.. Тогава това беше сума. Когато се завърнахме в София, майка ми изиска да му върне тези пари. Той не изиска и да чуе ".
Оцелелите от оня интервал евреи не са не запомнили, а няма и по какъв начин да не помнят случилото се, припомня в поемата си за 9 март кюстендилският стихотворец Симчо Исаков, фрагмент от която също прозвуча на срещата на оживелите от Холокоста в Еврейския културен дом в София.
" Човекът обича своите мемоари и постоянно търси диалози с тях, само че има мемоари, които гоним, а те не ни напущат отново. Като нахални събеседници и злобно те седят с нас, където и да сме. И почват, и ние слушаме, въпреки и без да щем: " Девети март, девети март, девети март ".
Кой може да изпъди този спомен? Той идва като остарял прочут и по какъв начин ще го изпъдиш?
Преди да пристигна в родния ни град, евреите сънуваха девети март, а той пристъпваше, така както котка пристъпва гъвкаво и безшумно през нощта. Евреите, замислени и добродушно, затваряха ролетките по този начин, сякаш затваряха живота си.
...
Ще дойдат влакове, ще дойдат черни влакове, които ще обхванат децата, майките и по-късно ще тръгнат. Дворове, родни къщи, градини и дървета от тиха тъга намръщени ще споделят на сърцето: " Сега е към този момент свършено ".
...
Напразно чакаха евреите в нощта да чукнат на вратите им стражарите. И единствено слънцето огряло в утринта извърши с пръчки слънчеви кошмарите.
И през днешния ден сме тук, и през днешния ден сме тук!
Очи в очи откриват отново вяра.
- Нарежда ли се нещо, а?
- Изглежда.
- Оставаме ли?
Казват: " Има слух ".
- Оставаме, оставаме. Сега ни оповестиха в телефона.
Погледайте по какъв начин блесна небосклонът. Така лице не светва на сбогуване.
- Оставаме, оставаме!
О, по какъв начин ще те забравим, девети март? "
(Откъс от поемата " Девети март " на Симчо Исаков, прочетен от Виктория Атанасова - съставител на сборника " Избрано " (2007) с лирика, прозаичност и романа в стихове на Исаков)
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ